Българска сватба

Родният фолклор е вдъхновявал и вдъхновява народа. Той винаги е бил онзи непресъхващ извор, онази съкровищница, която носи в себе си непреходните ценности на нашия, българския народ!

Историята е доказала във времето, че за да се развива и прогресира една нация, тя трябва да баде в мир и съзвучие със своите съседи, тогава народът вече може свободно да извиси своя дух! В миналото, за да осигурят мирен живот в държавата владетелите дават своите дъщери за жени в чужди земи и така се слага края на битките, на разрухата, на смъртта…

И днес няма друг по-красив празник от сватбата, където млади и стари, познати и непознати се събират, загърбват всички противоречия по между си и в името на новото начало, на младите, си прощават и непростимото!

Това вдъхновява Николина Чакърдъкова и нейният екип и дава основата на прекрасния спектакъл ”Българска сватба”. Тя, заедно с Неврокопски танцов ансамбъл ни разкриват магията на сватбения обичай. В песен и танц, умело се преплитат непреходните теми от нашия живот – любов, веселие, мъка, гурбетчииство…

Идеята е съвсем простичка и затова истинска! Това е една приказка, една мечта, която Николина Чакардъкова ще ви разкаже и ще ви накара да съпреживеете! Спектакълът е един поглед към миналото, към българския фолклор, към традицията и една визия за бъдещето. Хората ще имат възможността да видят как нашите баби и дядовци са правели сватбата, какви са били обичаите, да се пренесът в един друг свят, където властват традицията и красотата, а по-младите могат да помечтаят и да намерят себе си.

Такъв е животът при нас, в Неврокопско, за едни приказка, за други мечта, за нас реалност, но приказна. Затова ще ви го разкажем като приказка!

“…Имало едно време…”

“Сватба е, сватба е голема…”, всички се веселят, радостта витае във въздуха. Хората са истински щастливи, всички играят на мегдана. Булката е цялата в бяло-лъчезарна, весела, завежда хорото, а мъжът- строен, млад, редом до нея стъпва уверено. Двамата се споглеждат, усмихват се един на друг и в тях започват да нахлуват спомени. Връщат се назад във времето и в съзнанието им отново изплуват онези моменти на първата среща, първото зърване! Споменът е тяхната приказка, техният живот…И онази картина от миналото оживява в този миг! На мегдана мамъкът зърва една толкова млада, толкова красива и прекрасна девойка. Нещо става с него, нещо трепва вътре в него, различни чувства започват да бушуват в душата му. По- чисто създание не се бе изправяло пред него. Толкова красива и нежна. В него се събужда мъжкото начало.

Прибира се вкъщи, но мисълта за тази девойка не може да напусне съзнанието му. Не може да яде, да пие, да спи, без тя да присъства в мислите му. Мъжът е поразен от нейната красота. Чака я, търси я, но момата я няма.”Серце му се разтрепери”, защото не може да види прекрасното й лице. Съдбата отново ги среща на мегдана и ги изправя един срещу друг. Тя мята ябълка и нарича, че на когото се падне ябълката за него ще се ожени. Но нещеш ли, ябълката пада пред един старец. Момата ужасена от това, което вижда бяга вкъщи при майка си. Двете решават, че ще пратят дядото в гората и “дано мечка да го изяде или дърво да го убие”. Но когато дърварите се връщат от гората, изненадата е голяма- нашият дядо е най-отпред- “на рамо дърво носеше, мечка за ухо водеше”. Момата е смаяна, не знае какво да прави, но както става в приказките, изведнъж “дядото” сваля извехтелите дрехи, маха проскубаните мустаци и се оказва, че това е момъкът. Ядосана и щастлива, момата се изправя пред него уверена, предизвиквайки го да се надиграват. Кръстосва ръце на кръста, завърта бяла кърпа и заиграва ръченица. Със ситни стъпки, но уверена пристъпва срещу него, а той мъжествен, силен се изправя пред нея. Полека – лека я увлича в своята игра, победители няма – те са щастливи и радостни, че вече са заедно и се обичат.

Но…приятелите на момъка го задяват, момите му припяват, защото от мислите му не излиза образът на онази девойка, която е зърнал на мегдана. Тя се изправя като един сън пред него и единствено би се успокоил, ако я види “под було, на коня” до него. И чудото става, наближава сватбата. Момъкът отива да търси своята невеста, моли я да му отвори вратата, за да види “белото й лице”, но тя не може, защото “…легнала й стара майка на фустан, аман заспала…” Момъкът я моли да вземе “ножици и да отреже фустано”. Всичко е алегорично. На момата и е трудно да остави бащиния дом и семейството си, трудно й е да скъса връзката с рода си. Но любовта, желанието да са заедно, срязва пъпната връв с родителите и тя отива при своя избраник. Той е щастлив, весели се с другарите си, докато при момата е тъжно, предстои раздяла с родителите. Тя като “ела се вие превива” между новото и старото и избира своя път. ”Прощавай майко и татко…”.Тя създава ново семейство със своя любим.

И веселието започва… Три дни яли, пили и се веселили! Сватба е! А няма сватба без кум. Той е този, който води веселбата. Щастието витае във въздуха!!!

Празникът на мегдана е към своя край. Младоженецът води булката в дома си, където родителите му посрещат невестата по стар Неврокопски обичай и я приемат като свое дете. Всичко е толкова красиво. “Радост голяма, радост желана”, която се чете в малките очите на едно красиво и непорочно дете. Обичта, нежността, щастието изпълват душите на младото семейство. Но…в един прекрасен ден, всичко това, тази идилия, сякаш изчезва. Само няколко думи, един жест са необходими, за да сложат край на тази приказка…

“Три години как се кани…” и чак на четвъртата, принуден от времето и обстоятелствата мъжът събира смелост да замине на гурбет. И сякаш с камък в сърцето той се изправя пред своята любима! Думите са излишни, последни минути на нежност, едно докосване, това може би е един от най – интимните моменти между мъжът и жената. Тя не иска да се отделя от него, последен плам, последна ласка и край…той вече е в далечината. Сълзите напират, силна болка, безмерна мъка разкъсва душата й, но влизайки вкъщи отново се връща усмивката на лицето й и животът става сякаш по- лек щом види малката си рожба, която е символ на любовта йм, която е връзката с мъжът й.

Но всяка мисъл, всеки жест носи спомена за любимия човек. Тя го очаква година, две, за нея цял “един век” пред портата с малкото дете на ръце. ”Глава ми тежи, камен ми лежи на сърце. Гърди се сушат, сълзи ме душат, по тебе…” А той някъде там в безкрая, заминал на гурбет, не спира да мисли за родния дом, за жената, за детето, за майка си. Споменът за бащините двори го разяжда отвътре, мъката е толкова силна, че той започва да говори с небето: “Я, кажи ми облаче ле бяло…”, но надежда винаги има, тя никога не умира. “Много мина, мъничко остана…” Месечинката горе в небесата е онази надежда, която го крепи, която сякаш му казва, че някъде там, в далечината го чакат.

Вижда проблясък в тъмнината и всичко оживява пред очите му със същата пъстрота, сила, копнеж, както преди. Вижда родният дом, който отнова го събира със семейство и приятели. Всички го очакат. Майка му “разчупва топлата си пита върху скътания бежански месал” и животът отново се завръща с целия си колорит. Невестата щастлива, с викове и бърза стъпка, го посреща и запява :”Тропни ми тропанке, горе на чардаците…”

И отново започва веселието, песните, хората…

Няма нищо по-хубаво от родния край!!!